Първи стъпки в пещерното дело

| Коментари | person_outline Нина Вахаб
Първи стъпки в пещерното дело

В един чудесен майски слънчев ден се мотаех с приятели в района на Борисовата градина. Погледът ми се спря на обява за курс по пещернячество. Като се зачетох, стана ясно, че е започнал съвсем наскоро и че се провежда съботно в зала еди кой си номер в Биологическия факултет. Обучаващите били пещерняци и катерачи с дългогодишен опит.

Сръчках приятелчето до мен.
– Гледай какъв кеф! Пещера! А? Ходила ли си някога в пещера, аз не.
– Пещера? Не, не съм, защо ми е да се завирам в пещера?!
– Е, как защо?! Защото сигурно е страхотно! Сталактити и сталагмити навсякъде – красота! Аз ще се запиша на курса, хайде и ти. Ще е готино приключение!
– Аз да се навра в дупка с висулки по тавана! Забрави!
– Шубе ли те е, какво?
– Ми…не знам, сигурно е пълно с всякакви гадини. Змии, прилепи. Къде са тия пещери?
– Едната е на Витошка, другата на Скобелев, а най-малката на малките пет кьошета… В планината, къде другаде да има пещери?!
– Нашите ще ме убият, ако разберат.
– Не им казвай и ще живееш.

В събота в 10:00ч. отидох сама на сбирката на пещерняческия курс. Имаше около 20 човека, всички бяха големи хора и никакви тинейджъри, освен мен.

Забелязах, че се познават помежду си, само аз бях нова. Припомняха си едни на други истории и места, на които са ходили. Държаха се любезно, но дистанцирано, сякаш недоумяваха откъде съм се взела. Няма проблем, те също ми изглеждаха смахнати и говореха неразбираемо. Само за някакво връзване на възли полуразбрах и че утре (неделя) ще се чакаме в 7:00ч. под часовника на гарата, за да хванем влака за Лакатник. Отидох при така наречения преподавател и му казах, че нямам никаква идея за какво говорят, пещера съм виждала само на снимка и попитах какво трябва да си нося на утрешната среща.

Човекът обясни, че не бива да се тревожа, постепенно съм щяла да “вляза в час“ и че най-важна е практиката. Да си нося храна, вода и стари топли дрехи. Отивах в пещера и то толкова скоро. Почти не спах от вълнение.
Не казах нищо в къщи. Майка ми би се побъркала от тревоги, ако й кажех какво съм намислила.
Сутринта в 7:00часа бях на гарата под часовника. Надявах се във влака да се посприятеля с групата, но не се получи. Те продължаваха да си говорят за минали преживявания и аз нямаше с какво да се включа.
Слязохме от влака, катерихме се по някакви кози пътеки и в крайна сметка се озовахме пред една голяма тъмна дупка. Бях много развълнувана да видя истинска пещера и веднага отидох да огледам. Само след няколко метра от входа ставаше тъмно и не се виждаха никакви красоти.

Докато се оглеждах в недоумение и търсех следи от праисторически красоти, групата навън се беше предрешила до неузнаваемост. Оставих прилично изглеждащи хора на слънчевата поляна пред входа на пещерата, а те за петнайсет минути се бяха превърнали в банда дрипави клошари. Някой ме погледна и каза:
– Хайде обличай се, че влизаме.
– Аз… съм облечена, какво повече да си обличам?
Една от жените възкликна с крайна изненада:
– Ти така ли ще влизаш? Всички се вторачиха в мен и започнаха да се смеят.

Тия още от София ги видях, че не са съвсем наред, но май ги бях подценила. Напълно откачени са.
Взаимно се оглеждахме от главата до петите с еднаква почуда. Никога не съм имала толкова стари и скъсани дрехи като техните. Недоумявах, откъде са се сдобили с тия дрипи. Имах чувството, че парцала на чистачката в училище е по-чист и здрав от дрехите им. Приличаха на зомбитата от клипа на Майкъл Джексън.
И тия имат наглостта да ми се присмиват! Аз съм с тъмносини джинси – едро кадифе, боти с каучукови подметки и бяло спортно яке от две части на малки квадратни гофретки.

Когато за пореден път някой през смях ме попита:
– Ама ти наистина ли така ще влизаш? – троснах се аз.
– Абсолютно наистина така! Някой проблем ли има? Това са ми стари дрехи, такива като вашите нямам.
– Имаме резервни, искаш ли да ти дадем?
Някаква женица ми подаде нещо безформено, раздрано, с бозав цвят, което някога вероятно е било пуловер на великан. Парцалът беше толкова мръсен и лекьосан, че инстинктивно отскочих назад.
– Не, не, не. Мерси! Екстра съм си така. Дрехите ми не са нови и да ги хвърля после няма проблем. Но защо е важно  да сме така облечени?
Груповият отговор беше смях и едно ” ще видиш“.

Някой ми подвикна:
– Слагай каската и челника.
– Моля? За какво говориш?
– За каска и челник говоря.
– Не знам какво е това и нямам.
– Вземи тази, каза онзи някой и ми нахлупи до носа, вехта жълта каска с фенер на главата.
Всички бяха много организирани и след няколко минути навлязохме в Лакатнишката пещера.
С всяка крачка установявах, че съм имала много романтична представа за това какво е пещера. Беше непрогледен мрак, под стъпките ми джвакаше кал, а стените бяха покрити с нещо сополесто като луга. Не се забелязваха никакви сталактити и сталагмити, само от време на време едри капки паднали отвисоко се прасваха в каската ми и ме караха да подскоча. Движехме се  през някакви процепи в индианска нишка и това сякаш продължи безкрайно. Толкова много завои правихме, толкова пъти се изкачвахме и слизахме, че загубих всякаква ориентация за време и пространство.

Някъде там под земята, след поредното лазене в лепкавата глина си дадох ясна сметка, че реалността няма нищо общо с измислените ми представи и очаквания за това какво е да си в пещера.
Доплака ми се. Не исках да съм и секунда повече на това ужасно място. Чувствах, че съм в голяма беда. Нямаше кого да обвинявам, защото аз сама направих този избор и го реализирах. Не исках тези последствия, не ги очаквах и нямах сили да ги понеса. Самонадеяния, всемогъщ и безсмъртен тинейджър се беше изпарил някъде, а на негово място се беше появило едно безпомощно и изплашено дете. Гордо е, пълзи в калта наравно с големите, не мрънка, не се оплаква, но е изплашено до смърт, а под огромния му шлем се стичат кални сълзи.

Осъзнах твърде късно, че съм изпуснала възможността да се върна и все някак да стигна до гарата. Да се загубя в гората посред бял ден в този момент ми се виждаше прекрасна алтернатива пред тази да се намирам някъде незнайно къде под земята, да пълзя като червей през тесни процепи в пълен мрак с някакви непознати хора, които хич не ги беше грижа за мен.

Освен да следвам групата и да се надявам все някога да ме изведат от проклетата пещера нямаше на какво друго да се надявам. Вървяхме часове, веднъж ме вързаха с въже за предния човек. Минахме по някакъв тесен и хлъзгав дълъг камък над някаква пропаст. Отолу се чуваше бучене на река. Не можех да определя от каква дълбочина идва звука, а само, че е пълноводна и тече много бързо. Странно, на това място обичайните сетива не вършеха много работа.

Страхът за оцеляване и тъмнината някак ми изостряха възприятията. Усещането за мокротата и консистенцията на нещата беше различна и за дланите, и под подметките ми. Кал, глина, луга, мокър камък.. сякаш тренирах да се превърна в хибрид между къртица и прилеп. Ехото, звуците от хората, звуците на капчуците, шумът на реката, която течеше под нас бяха специфични, идваха от различно разстояние и се отразяваха различно в различните повърхности.

Така нареченият инструктор го видях за първи и последен път в широката част в началото на пещерата. Направи някаква впечатляваща демонстрация, как както човека паяк се покатерва и скача, залавяйки се с върховете на пръстите си в тесните пукнатини на камъните. Беше уау! Беше нечовешко, сякаш гравитацията не му влияеше. Впечатляваща бързина, ловкост и координация. След краткото показно за секунди с няколко скока като маймуна от камък на камък изчезна в тъмнината най-отпред и всички тръгнахме след него. Изоставах все повече и повече. Движех се много по-бавно и по-неуверено от останалите. Накрая останах предпоследна. Някакъв младеж креташе зад мен и по звуците, които издаваше очевидно му скъсвах нервите и му развалях кефа.

Озовахме се в участък, където единствения начин за предвижване беше, ако си разкрачен над около метър широк процеп. Двата крака стъпват на нещо като около педя широки первази, разбира се хлъзгави и с лек наклон към процепа. Таванът и страничните стените образуваха свод, така че докато напредваш бавно като патица да можеш с длани да се подпираш по стените на свода. Всяко подхлъзване щеше неминуемо да доведе до пропадане в процепа с неизвестна дълбочина. Бях Индиана Джоунс в храма на обречените. Явно инстинкта ми за самосъхранение имаше нужда от концентрацията ми на 120%, така че за известно време нечовешкият ми страх отстъпи. Не знам колко часа бяха минали и колко хиляди възможности да се убия пропуснах.

Стигнахме до поредното идиотско място. Вървим по някакъв две-три педи широк перваз, отдясно стена, отляво пропаст и первазът свършва. След около метър пак продължаваше, но ме беше страх да скоча. Ако скочех, имаше голям шанс да стигна до другия край, но и не по-малък да се подхлъзна и да падна в пропастта. Тогава видях, че накрая на камъка, на който бях стъпила има ве-образна пукнатина като клин и с целия си акъл измислих как да се справя със ситуацията безопасно. Вдигнах си десния крак напред и подпирайки се на стената, замахнах силно назад към процепа. Дясната ми подметка се заклини. Направих го с идеята, ако скоча и се подхлъзна да не пропадна в ямата, а да имам тази сигурна точка на крака си. Голяма глупост! Голяма. Скочих. С двете ръце и левият крак стъпих на предния камък, но десният ми крак си остана заклинен. Всичко стана за миг-два. Ръцете ми се изплъзваха, заради огромния разкрач и заклинения десен крак. Момчето зад мен явно веднага осъзна ситуацията и с бърз ритник ми освободи крака от камъка. Ръцете ми се бяха впили до кръв в някаква пукнатина, но краката ми паднаха в пропастта с мах като залюлято махало. За пореден път адреналинът ме блъсна в главата и ме оглуши. Това беше. Знаех, че ще се пребия. Не се изпуснах. Не ми се умираше сега. Чух го, че ми дава някакви съвети. Изпълних ги.

Изпълзях. Облегната на стената, вече в безопасност цялата горях, главата ми думкаше с всеки удар на сърцето, а очите сякаш искаха да изскочат от местата си.

Недалеч се чуваха гласовете на хората от групата. На нещо като площадка си бяха дали почивка и хапваха кой каквото си носи. Седнахме и ние. Момчето зад мен се смеси с останалите и повече не го видях. Имах някакви сандвичи, но стомаха ми беше в гърлото. Не помнех друг ден да съм била толкова близо до смъртта. Не казах на никой нищо. Не се оплаках. Не отидох да потърся така наречения инструктор, който ми беше взел парите за курса, че е престъпно безотговорен изрод. Не потърсих помощ от някой от групата. Не казах, че е безобразие да оставят най-неопитния последен.

Скоро всеки си изяде сандвича и тръгнахме. Мускулите ми трепереха от преумора, главата си я чувствах празна, изпочупените ми нокти кървяха, нямах сили повече да се страхувам, даже издраните места не ме боляха. Всичко сякаш се случваше като на сън. Аз пак изоставах. Виждах гърбовете на трима, четирима от групата, после на двама, на един. Светлината от челниците им избледня, а после и гласовете им. Не извиках за помощ. Не издадох звук. Сега, когато се връщам към този спомен, а и много пъти преди съм се питала защо. Защо не извика? Защо не поиска помощ? Добре, озовала си се с банда егоистични малоумници в дъното на пещера, но ти си дете.

Никой няма да остави едно дете само в пещера, никой. Те са заети с мисли за своите си неща, драпат си по пещерата и се кефят, никой не е длъжен да знае ти как се чувстваш и дали ти е трудно. Ти трябва да им кажеш, да извикаш, да се оплачеш, да поискаш помощ. Най-много от всичко искаш да излезеш от тази пещера, тогава за Бога, защо не си отвори устата?!

Не знам. И тогава и сега не знам. Не казах нищо, не се разплаках, продължих да вървя с темпото, с което можех.

Всичките ми емоции се бяха изпарили. Вече не чувствах нищо. До преди малко бях ядосана, на себе си, на хората от групата, че не ме забелязват, на оня идиот инструктора. Чувствах се изоставена, безпомощна, гневна, тъжна, изморена, жадна. Натъртените и издрани места ме боляха.

Не знам, може би се предадох или полудях. Вървях сама в нищото и ако имаше няколко възможности накъде да тръгна избирах тази, която ми се струваше по-лесната. Нямах никаква представа кой е правилният път. Мислех за родителите си, за приятелите, за училището, за кучето си. Никой нямаше и най-малка представа къде съм в момента. Стана ми жал за майка ми. Просто нямаше да се прибера вече.

Пътя ми свърши в буквален и преносен смисъл. Стигнах до стена. На пода имаше дупка, нещо като сифон, като кюнец. Наведох се, светнах с челника. метър-два се виждаха гладки стени после тъмнина. Седнах, опрях гръб в стената, явно това беше края.

Чувала бях, че хората в страшна ситуация викат за помощ майките си. ”Олеле майчице” нямаше никак да ми свърши работа.
Всъщност никой не можеше да ми помогне.

Не съм израснала в семейство на вярващи. Разбира се, бях чувала от бабичките пред входа, че имало някакъв Бог, към който се обръщаха с Господи. Така и не бях разбрала какво му е точно името.Той бил създал небето, земята и нас. Добрите като умрат отивали при него. Той, до колкото схващах живеел на някакво хубаво място, което наричаха рай, а лошите в ада, което било кофти място.

Баща ми е арабин. Чувала съм за някакъв Аллах и някой си Мохамед. Загубих всякакъв интерес към тях, след като веднъж като малка ми обясни, че ако не слушам ще отида в ада, където щели да ме гонят скорпиони големи колкото магарета. Повече за тия ненормалщини не исках да чуя.

От страна на майка ми всички са комунисти. Вярваха само в тенджерите и то, ако са пълни.
Господ в моето семейство не беше много популярен. За смъртта говореха и мислеха бабичките пред блока. Нищо не знаех за нея, освен, че след нея те няма. Веднъж, дали  в час по литература, или някъде другаде прочетох: ” И като разбра, че времето му е дошло, легна да умира”.

По всичко личеше, че и моето време беше дошло. Нямаше място където да легна да умирам, затова седнах да умирам.

Не знам колко време мина, постепенно светлината на челника отслабна и загасна. Особено е чувството да си в недрата на земята, сам в пълен мрак и да чакаш да умреш.
Седях и не умирах. Като че ли нямаше време или поне аз нямах усещане за него.

Започнах да говоря.
– Господи или Боже, не знам как точно ти е името. Ако бабичките са прави и ти знаеш всичко, би трябвало да знаеш къде съм сега. Ако знаеш всичко, знаеш и че никой не знае къде съм. Ония идиоти може би вече са си тръгнали и дори не са забелязали, че ме няма. Аз не мога да изляза от тази пещера, нямам фенер, навсякъде има пропасти, пътят свърши…. Чакай, чакай…ако ти знаеш всичко значи няма какво да ти разказвам. Хм… Не знам какво да ти кажа, не сме си говорили до сега и не се познаваме. Ситуацията ми е безизходна и чакам да ме прибереш. Моля те направи го бързо, защото замръзвам. Ако може, не се бави много, не искам да ме изядат плъхове, прилепи или други гадини.

Чаках, чаках, чаках….
– Божеееее….айде бе човек! Не си усещам краката, всичко ме боли, гладна съм, пишка ми се, не виждаш ли, че не виждам нищо и не смея да мръдна да не падна в пропастта?!
Усещах, че ставам гневна и че викам все по-силно и ядно. Гласът ми се блъскаше по камъните и ехото ми го връща с различна сила.

Плаках, виках, крещях, ругах, плаках…
– Виж какво! Явно не искаш да ме прибираш, не мога да седя да те чакам докато умра от глад, студ или изядена от плъхове. Ако можеш да ми помогнеш или искаш, моля те направи го сега! Нямам никаква представа как би могъл да ми помогнеш и да ме измъкнеш оттук дори и да искаше. Хм…ако е вярно, че ти си направил всичко, включително и тази пещера… може да можеш да разцепиш планината  на две и да ме извадиш? Ха-ха-ха… Не, недей! Ако го направиш, камъните ще ме затрупат. Аз съм напълно луда… говоря си с Господ и хубаво, че не ми отговаря…

Добре, извинявай! Не искам да ти давам акъл, щом с моя се озовах тук. Направи нещо. Измъкни ме!
Виж, влизам в тая дупка на пода и каквото ще да става.

Примъкнах се и си провесих крака. Спуснах се до кръста. Как е възможно стените и да са толкова гладки?! Търся с краката си ръбче, но нямаше дори най-малка издатина или хлътнало, където да се закрепя. Може би по-надолу има. Спуснах се още малко и пак опипах със стъпалата – няма. Вече бях в сифона до шия, само ръцете ми свити в лактите се държаха на повърхността. Мишниците ми се измориха… Опитах се да си отворя колената и да се закантя в стените, за да си почина. Краката ми също бяха много изморени, треперят и не ме слушат. Опитах да се набера с мускулите на ръцете и да се върна обратно, но не можах.
Не знам колко е дълбок сифонът, може след метър да има площадка, може и след 20 метра да няма.

Усещам как всичките ми мускули се тресат неконтролируемо, дишам често и плитко. Вие ми се свят, гади ми се, усещам как се изпускам.
– Боже, падам!
Светлина. Силна светлина ме блъсва през затворените клепачи.
Отварям очи и навеждам глава между изтръпналите ми ръце, които едва ме държат. Светлината свети от мнооооого далеч. Не знам колко, но е много. Ако се изпусна, долу ще стана на пихтия. Чувам мъжки гласове.

Единият пита:
– Чаво, какво е това?
Пак силна светлина, даже две.
– Човек?!
Аз не мога да кажа нищо, душата ми е събрана в зъбите и мога само да измуча.
– Мммммм….
– Жив е, бързо, бързо, бързо…
– Хей, не мърдай! Не мърдай! За нищо на света не се изпускай!
– Мммммм….
– Идваме, спокойно, дръж се, моля те дръж се здраво, идваме!
– Не се изпускай! Дръж се!

Изпускам се… Не мога повече. Всъщност не знам дали се изпускам, не усещам нищо.
Виждам, че се катерят един под друг. Приближават се, но са много далеч. Говорят ми, не спират да ми говорят. Не си усещам ръцете, но им говоря “Дръж здраво, дръж здраво, дръж здраво”. Не знам слушат ли ме, аз ли падам или те се изкачват.

Нещо допря краката ми. Раменете на Чавдар. Говори ми нещо, казва ми да се пусна, да се успокоя, да му стъпя на раменете, говори и на другият мъж нещо. Не мога да се пусна, не си усещам ръцете. Искам, но не ме слушат. Той леко се отмества, аз пак увисвам с цялата си тежест, но ръцете държат.
Сега говоря на пръстите да се отворят. Чаво пак сложи рамене под стъпалата ми и този път бутна рязко нагоре. Ръцете ми се бяха превърнали в две неуправляеми дървени куки. Откачиха се. Започна дълго и бавно спускане, докато накрая се озовахме на мястото от което ме бяха видели.

Трябваше да се радвам, че съм жива, но нямах с какво.

Попитах на ум. – Боже откъде се взеха тия хора, миг преди да се пребия?
Доста време мина докато се поокопитя, спра да треперя и мога да говоря. Чавдар и другото момче (не му помня името) бяха много щастливи, че са ме спасили. Най-много от всичко искаха обяснение какво съм правела там. Е, разказах им, макар и не веднага.

Дадоха ми цигара, беше и смешно, и тъжно как не можех да си нацеля устата.
Чаво е пещерняк, другото момче – ученик. Опитният пещерняк носи отговорност за живота на учениците си и максимума е да поведе двама, най-много трима. Да си водач на 20 ученици, някои от които напълно начинаещи според него беше престъпление.

Историята има щастлив край. След часове лазене, катерене и спускане около 20 часа вечерта, по тъмно, излязохме от пещерата. След влака, момчетата ме качиха на рейс за към къщи. Качих се най-отзад. Не си давах сметка как изглеждам, докато хората не отвориха максимално празно пространство между себе си и мен. Имах кал и глина по цялото лице и коса.

Дрехите ми представляваха разкъсани дрипи с неизвестна материя и цвят. Нямах място по себе си което да не беше натъртено или охлузено.

Не знам според теория на вероятностите какъв е шанса някой случайно да намери човек на дъното на пещера, две-три минути преди да се убие и да му помогне. Според мен клони към нула.

samaya-glubokaya-peshchera-1....jpg

Дадох си сметка, че майка ми ще прочете тази история. Предупредих я, но още не е сигурно, че няма да си получа заслужената порция бой на стари години.

http://www.ninavahab.com/

Нина Вахаб за BG Media London

BG_Media_London_logo-2

Стани наш фен във Facebook

Намерете ни в Google+

Коментирай с Фейсбук

Обяви за работа в Лондон

Работа в Лондон

Спонсорирани публикации

Реклама

Спонсорирани публикации

Чети новия брой на БГ ВЕСТНИК

Реклама

Обяви за Работа в Лондон

Работа в Лондон

web БГ Медия Лондон - Актуални новини за Великобритания и Лондон, безплатни обяви в Англия, вестници и списания в Англия